Жестоко се борих с теб, моя Меги! - вечните цитати от „Птиците умират сами“
„ Птиците 
умират сами “ на Колийн Маккълоу е известно заглавие измежду феновете на любовни романи. Това е една надълбоко разтърсваща история – толкоз нежна, и в същото време покрусяващо жестока. Въпреки огромния си размер, обземе ли те един път тази книга, бъди сигурен, че няма да те пусне, до момента в който не прочетеш (може би по-правилно е да се каже „ изживееш “) и последния ѝ ред. Със сигурност би трябвало да я подхванете в точния миг, с цел да доближи до вас. Така направих и аз – започнах я преди години, след прочит на „ Брулени хълмове “, само че по този начин и не съумях да я усетя.
Оставих я. Доста години по-късно изпитах нужда да прочета тъкмо нея, и това беше едно извънредно персонално и позитивно читателско преживяване.
Има една легенда за птичката, която пее единствено един път в живота си, само че по-сладко от всяко друго земно творение. Още щом напусне гнездото си, тя дири бодлив шубрак и няма покой, до момента в който не го откри. Тогава запява измежду безпощадните му клончета, притискайки гръд към най-дългия им и изострен шип, с цел да почине, извисена над своята мъка, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна ария, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и даже господ на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива единствено с цената на огромна болка… или най-малко по този начин е съгласно легендата.
***
О, Франк, в случай че фантазиите бяха коне, и бедняците щяха да яздят.
***
Защо ли, като те виждам, по този начин се свива несъществуващото ми сякаш сърце?
***
Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички мемоари, даже и с тези, свързани с доста любов; като че ли в самите нас протича някакъв неволен лековит развой, който оздравява раните, макар обезверената ни решителност в никакъв случай да не забравим.
***
Старият урок бе добре научен; тя умееше да се владее извънредно добре, а гордостта ѝ беше безгранична. Никой не биваше да разбере какво става в нея и трябваше до дъно да остане индиферентно спокойна на тип.
***
Но грешеше. Болката не затихна. Напротив, ставаше все по-силна, мъчителна, вцепеняваща. По-рано самотата му не беше обвързвана с никого и той не можеше да каже, че нечие наличие в живота му би я излекувало. Но в този момент към този момент самотата си имаше име: Меги, Меги, Меги, Меги…
***
О, това на нищо не наподобява! Как смее някой различен да има лице и очи като на отец Ралф! Те не я гледаха като него: смехът в тях беше нещо напълно друго и не горяха от любов към нея.
***
А беше толкоз млада: в моменти като този, като се гледаше в роклята с цвят на пепел от рози, щеше ѝ се да изпитва някакво хубаво възприятие, което да я облъхва като мощен парещ вятър. Не искаше цялостен живот да прави все едно и също като някакъв дребен автомат; копнееше за смяна, за жизнеспособност, за обич. Любов, брачен партньор, деца… Каква изгода да жадува по един мъж, който нямаше в никакъв случай да има? Той не я искаше, в никакъв случай нямаше да я желае. Казваше, че я обича, само че не като брачен партньор.
***
Така ли вършат всички мъже — да обичат нещо неодушевено повече от една жена? Не, несъмнено не всички. Може би единствено по-трудните, по-сложните, потънали в своите океани от подозрения, възражения и разсъждения. Но не можеше да няма и по-обикновени мъже, такива, които биха обичали една жена повече от всичко друго.
***
Ах, вие красавци-измамници! Толкова сте влюбени в себе си, че нямате потребност от ничия друга обич.
***
Но да схванеш грешката си, не значи още, че можеш да я поправиш.
***
Казваш, че ме обичаш, само че нямаш визия какво е любов; единствено редиш думи, които си научил наизуст, тъй като ти се коства, че звучат добре! Учудвам се единствено по какъв начин вие, мъжете, още не сте съумели да се отървете от нас, дамите, откакто толкоз доста ви се желае да го сторите. Трябва да измислите по какъв начин да се дамите един за различен: бихте били щастливи като в парадайса.
***
Страшно е един-единствен човек да значи толкоз доста и толкоз разнообразни неща.
***
Няма смисъл да мислиш за отминалото, за това, което би трябвало да бъде заровено. Смисълът е в бъдещето…
***
— Няма да ѝ сторя зло – уверяваше я той. – Искам единствено да я видя и толкоз.
— Знам, ваше преосвещенство. Но истината е, че бихте ѝ сторили доста по-малко зло, в случай че искахте повече от това.
***
Трябваше да си признае, че я беше поискал още от момента на първата им целувка, само че това предпочитание в никакъв случай не го беше измъчвало по този начин, както любовта му към нея — за него това бяха две обособени, разнообразни неща, а не елементи от едно цяло.
***
… в няколко мига той бе изживял цяла безкрайност. Завладя го цялата онази мощ, която беше приспана и на която стигаше единствено трепетът от едно допиране, с цел да се отприщи стихията, която подчинява съзнанието на пристрастеността, а волята на мозъка потъва във волята на тялото.
***
А болката му? На моменти й се струваше, че я усеща като своя. И това я правеше още по-щастлива, тъй като виждаше в тази болежка някакво отмъщение.
***
Жестоко се борих с теб, моя Меги! И не щеш ли най-после би трябвало да групирам не твоите остатъци, а късовете, на които съм се разпаднал аз.
***
Защото единствено оня, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.
***
И като си помисля, че в миналото имах дързостта да ти кажа, че не си нищо неизмеримо! Взимам си думите обратно. Ти си единствената жена, Меги. Единствената!
***
Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отхвърли, даже то да ни кара да вием от болежка и да призоваваме гибелта. Такива сме си и това е. Като в остарялата келтска легенда за птичката с бодил, забит в гърдите, която излива в ария сърцето си и умира. Защото не може другояче — нещо от вътрешната страна я тласка. А ние, хората, осъзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, само че въпреки да познаваме себе си, отново не можем да променим ориста си, нали? Всеки от нас пее своята ария, уверен, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и дори не се питаме за какво. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.
***
Няма в никакъв случай, в никакъв случай, в никакъв случай да обичам никого? Обичаш ли хората, убиват те. Имаш ли потребност от хората, убиват те. Така е, повярвай ми.
***
Каква подигравка! Пепел от рози, сподели той в онази нощ, до момента в който яздеше към сондажа. А аз не разбрах какво значи това. Пепел си бил и в пепел ще се превърнеш.
***
Две хиляди благи, чак от другата страна на света. И без значение дали щяха да се върнат вкъщи, или не, те нямаше да се усещат по роднински нито тук, нито там — обитавайки два континента, щяха да възприемат два разнообразни метода на живот.
***
Онзи, който няма какво да губи, може да завоюва всичко, а човек без усеща не може да бъде засегнат.
***
Защо като съм с теб, все имам възприятието, че би трябвало непрестанно да търча, с цел да те догоня, а пък не съумявам?
***
Птичката с тръна в гърдите следва немилостив закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да почине, пеейки. Когато острият бодил я пронизва, тя не подозира, че я чака смърт; единствено пее и пее, до момента в който не й останат сили да издаде нито тон повече. Но ние — когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И въпреки всичко го вършим. Все отново го вършим.
Инфо: www.bianaguncheva.wixsite.com
